четвъртък, 23 март 2017 г.

Не ме

Не ми разказвай за липите 
Не ми отнемай пролетта. 
И нека скритото остане скрито. 
Не казвай на септември, че летя. 

Повярвай в цъфналите вишни. 
Не се заглеждай в моя студ. 
Не ми доказвай нищо, нищо.
Не ме обичай като друг. 

Не ме спасявай от мъглите. 
Не се опитвай да ме разбереш. 
Недей, недей, недей разравя
жаравата на на тоз копнеж. 

понеделник, 20 март 2017 г.

*

Денят се изравнява със звездите. 
Светът е минзухарена гора. 
Едва ли скритото остава скрито 
под зимната кора. 
 
Магнолия цъфти насред тъгата 
и обещава, че ще съм добре. 
Студът се сви.Не чу ли новината, 
че пролетта дойде? 

неделя, 19 март 2017 г.

*

Ела, сега да ти разкажа 
за полета, за пропастта. 
Че думите са важни. 
И перманентността. 

Каквото любовта не може, 
сърцето ще превърне в сняг. 
Под всичко невъзможно  
се крие малко страх. 

Затворен път, а се разбира, 
че няма за отсъствията ред.  
Каквото пролетта засвири, 
такова ще е занапред. 

събота, 18 март 2017 г.

И става песен

И става песен, става стих 
това, което ни изгаря. 
От много сняг се изморих, 
от дълги магистрали. 

От всичко синьо на света 
ще избера морето. 
Но пак е нужна пролетта, 
за да блести сърцето. 

И пак са нужни градове,  
в които да се търсим. 
Насрещни, чужди гласове – 
минаваме през тях на пръсти. 

Заключвам в сини думи любовта, 
но как без нея да живея? 
И как да разбера това, 
което вечно ни разделя? 

Въздушни процепи в неясни дни. 
На слабост нямам право. 
И става песен, става стих 
това, което не минава. 

неделя, 12 март 2017 г.

Вселенско

Къде съм аз, къде си ти, къде са всички? 
В коя посока да вървим? 
След сто живата пак ли ще обичам 
цвета на пролетните дни? 

С един се срещам, с други се сбогувам.  
Мълча под чужди дъждове. 
И все строя убежища от думи.  
Не можеш да се доближиш до мен. 

През думите ще чуваш гласовете 
на птиците от моя свят. 
В основата на всичко е сърцето, 
на целия вселенски необят. 

четвъртък, 9 март 2017 г.

Дълга, дълга зима

От сънищата си избирам име 
за някой утрешен живот. 
След всяка дълга, дълга зима 
кръгът на липсите е по-широк. 

Въртим се около оста си 
и е различна всяка свобода. 
Задрасквам думата нещастен, 
отварям следваща врата. 

Гласът на март се утаява 
на дъното на дълъг мрак. 
Каквото днес ме наранява, 
едва ли ще ме срещне пак. 

Оплетен в собствените си окови, 
твърдиш, че аз греша. 
С любови или без любови,  
животите ще продължат. 


петък, 3 март 2017 г.

Нетрайно

Повтарям припева на дните, 
нетрайни думи викат пролетта. 
Добре познавам низините, 
от мисълта остава ли следа? 

Случайно или неслучайно 
ни сполетя такъв обрат? 
Не се боя, не те очаквам. 
Едва ли ще сме същите след март. 

Какво в душите си посяхме, 
че трябваше да се отдалечим 
един от друг? И спряхме 
да вярваме, че можем да летим. 

Повтарям припева омаен –
не съм сама, не съм сама... 
И де да беше сън нетраен 
това, че съм далече от дома.